За еретичното наследство и митологичната система на култа Гайд и Тракийската Църква

Алианс за Архе-Наука и Изкуство - документален филм:
Част III-B: Тодор Йотов за култа Гайд, с критичен обзор на "филмите" на Цветан Гайд, Тракийската Църква и ЕИОРМ.

"...В действителност, дори и в компилацията от еретични и кощунствени прояви при Стефан и Цветан Гайд, няма някаква особена оригиналност – нито в генезиса им, нито в целите, нито в методите.
Както много други ересиарси в историята, а и следвайки доста отблизо наученото от култови лидери и псевдо-проповедници от средата на 19ти век насам, след като си създадат среда, която действа като заслон – в смисъла на отделяне и засенчване на доверилите се – среда, на пръв поглед защитена срещу неудържим пробив на светлината и Истината, среда в която Божият авторитет вече е вторичен, а богопознанието, учението и тайнствата дори, биват опорочавани, след като успеят в тази си „дейност“, новите „пророци“ – Гайд, „носители и възстановители на уникални откровения“ – Гайд, и „еднички“ гаранти на „истината“ – отново – Гайд, имат вече територия за своеволно богослужение – както казва ап. Павел „имат само вид на мъдрост в своеволно благочестие“ (Колосяни 2:23) и също „които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим 3:5).
В тази среда вече се настанява подменения завет – с фалшифицираните и невъзможни преводи и тълкувания на „трите плочки“, истината за които вече неведнъж разгледахме. Завет по калъпа на култа, който завет, заедно с поклонението пред репликите на неговите модифицирани „артефакти“ са дори част от онова, което Гайд все още наричат „литургия“.
В поклонението на този „завет“ процъфтява себеправедността, за която вече и говорихме. Себеправедност, която – както всичко, родено от гордост, сама по себе си развращава, покварява, разпалва, завлича, и създава подменена реалност – реалност, която се преправя да изглежда като духовен живот, и – ако не се изпитва докрай чрез духа на истината – може дори да се преправя да изглежда цялостна.

А в методите си, ересиарсите се крият зад откраднати от Светото Писание и от Светото Предание думи – опитват с нечисти уста да прогласяват Божието Слово, но Светлината и Истината ги изобличават, а нечестивците сами се осъждат и разкриват. Затова и имат нужда да се крият колкото се може по-продължително и по-цялостно и зад човеци, зад доверието, зад някогашните търсения и плодовете на търсещите, зад спомените им, имат нужда да завличат и налагат своята версия за случващото се в животите на доверилите се.
А когато – за някакво време в човешкия живот – успеят да приспят честта и съвестта пред Бога, тогава култът превръща/колабира човека до емоционално-психологическо-телесно битуване, до едно опитващо се да оживее в средата на неистината преживяване.

И затова има нужда последователите да имат враг, да живеят в страх от осветляването на истината, от прояви на любов, несертифицирани от култ-лидерите, и да се проявяват чрез злоба и чрез прояви на теснотата, и воюване с истината, и убийство на Христовия пример в човешката обхода – живот и отношение, етика в реалния живот.

Затова и когато култовият лидер може да се скрие зад чужди думи, той го прави безпардонно, а когато е изобличен в каквото и да е – покрива досегашните си лъжи и нечестие с нови лъжи.

Именно по този модел, Гайд постоянно се преправят на жертви и на „оклеветени“. Нищо че не могат обективно да посочат каквато и да е клевета – освен чрез лъжесвидетелство на приближените си и чрез възможността да излъчват каквото си решат, без право на отговор, в собствената си „медия“ и профили.

А опорките и обвиненията са все един и същи – за да може да се отклони вниманието от истинското нечестие, и да се активират доверилите се да защитават "своята" църква, "своята" вяра, "своя" живот и плодове. Които всъщност Гайд вече са похитили.

В тази безспирна пропагандна кампания – едновременно защитна и нападателна – Гайд винаги говори за другите онова, което сам прави, докато отделя от духовен живот онези, които пропаднат да му се поклонят като „духовни синове и дъщери“, и ги води да принасят живота, децата и делата си на подменения олтар.

Но както е било, така и ще бъде – най-големият страх, ужас и съдба за всяка ерес, е да се насочи истинската светлина към същността на ереста, към методите й и към хората – към хората, които й се предават и я налагат, и към онези, които пропадат в нея.
Това е и ужасът на всеки ересиарх – че под светлината на истината става явно в какво има благоволение, и в какво – не..."