Николай Райнов-Градът. Поема на тайните Аудио Книга

Накратко За Николай Райнов:
В 1912 година при избухването на Балканската война, още студент Райнов се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в I рота на X Прилепска дружина.
Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.
Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919). Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9 – 10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.
В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Написал е и книгата „Светите братя“. През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.
Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква. През 1924 г. става главен редактор на новото списание „Орфей“, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей“. Списанието излиза само две години.Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930 – 1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.Професор по история на изкуството в Художествената академия в София (1927 – 1950).Ето какво казва с „Две думи за себе си“ Николай Райнов в „Жътва“, литературно-художествен сборник от 1919 г.:
„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история. Свидетел е на процеса срещу интелектуалците, проведен от Шести върховен състав на т. нар. Народен съд. Не казва нищо добро за нито един от подсъдимите. Отрича поетичния талант на известния детски писател Йордан Стубел, обвинява Фани Попова-Мутафова, че е превърнала негови разкази в романи, нарича я „бездарна писателка“, лишена „от всякакъв художествен талант“; за подсъдимите карикатуристи заявява, че не са никакви художници и че карикатурата не е изкуство. Твърди, че „Александър Божинов не е художник, липсва му художествен усет“, „той нападна съвсем безоснователно моя брат Стоян Райнов като художник керамик“, а „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля“. За времето преди 9 септември 1944 г. заявява, че „такъв тормоз над мисълта не е имало никъде. През 1943 беше отменен и моят юбилей, нещо, което не става в историята на никоя страна“, заради романът му „Между пустинята и живота“.
Умира на 2 май 1954 г. в София.